На 29.12.2015 г. бе обнародван изцяло нов Кодекс за застраховането. В него в немалка степен са заимствани разпоредбите от предишния кодекс, но са налице и множество нови моменти. Някои от тях внасят яснота по отношение на отдавна дискутирани въпроси, а други създават предпоставки за нови спорни тълкувания.
Сред новите положения е въвеждането на възможността за сключване на застрахователен договор за бъдещ застрахователен интерес. По отменената уредба застрахователният интерес следваше задължително да съществува към момента на сключване на застрахователния договор. В момента е допустимо да се застрахова и едно бъдещо благо или една бъдеща отговорност, невъзникнали към момента на подписване на договора. Подобно разрешение представлява стимул за развитието на стопанска инициатива от страна на застрахования.
За първи път институтът на ретроактивното действие на застрахователния договор получи законова регламентация. Тези обществени отношения съществуваха и преди приемането на новия кодекс, но сега законодателят е преценил да съобрази позитивноправната уредба с фактическото статукво, посвещавайки на тези обществени отношения няколко разпоредби от раздел втори на Глава тридесет и шеста. Ретроактивното покритие позволява застраховката да обхване и застрахователни събития, настъпили преди сключването на застрахователния договор, при условие че застраховащият или застрахованият не е знаел за настъпването на това събитие при сключването на договора. Това разрешение има широка приложимост при някои рискови професии, например медицинските. Не са малко случаите, в които пострадал пациент предявява претенцията си срещу лекаря или болницата години след като е настъпило вредоносното събитие и след като застрахователната полица, действала към момента на съответната медицинска операция или друга интервенция, е изтекла. Дори и да са участвали в извършването на конкретните медицински манипулации, често медицинските служители няма как да знаят, че пациентът е бил увреден чрез тези манипулации, особено ако вредите са се проявили в по-късен момент. При това положение икономически оправдано е застрахователната закрила да обхване и тези събития, за които причинителят на вредите отговаря спрямо пострадалото лице.
С чл. 387 от кодекса е въведена възможността за уговаряне на фиксирана застрахователна стойност. Това е стойността, която би заплатил застрахователят в случай на настъпване на застрахователно събитие, като тя не зависи от размера на действително причинените вреди. Наличието на такава клауза спестява усилията по изчисляване на реалния размер на вредите и евентуалните спорове между застрахован и застраховател относно този размер.
Следвайки последователен спрямо стария кодекс подход, и в съответствие с общата разпоредба на чл. 111, б. „б“ от Закона за задълженията и договорите, в новия нормативен акт е предвидена тригодишна давност за дължимите по застрахователния договор обезщетения. Давността започва да тече от датата на настъпване на застрахователното събитие. Новост в тази връзка е разрешението на чл. 378, ал. 3 от кодекса, според което при ретроактивно действие на застрахователния договор началото на давностния срок се поставя не с настъпване на събитието, а с предявяване в срока на действащия договор на застрахователната претенция. По този начин се осигурява действителна закрила във връзка със застрахователни събития, настъпили преди сключване на застрахователния договор, но доведени до знанието на застрахования в последващ момент. Именно този момент следва да се счита за релевантен спрямо задължението на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото събитие, респективно – да предяви застрахователната си претенция.
Специално внимание е отделено и на давността във връзка с вземания, произтичащи от ексцес, дефиниран в чл. 378, ал. 4 като „всяко влошаване на здравословното състояние на пострадалото лице, което се намира в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие“. Това влошаване би могло да се прояви значително след първоначалното вредоносно събитие, като често е невъзможно към момента на настъпване на събитието да се предвиди дали ще се появи ексцес и в какъв обем. Четвъртата алинея на чл. 378 предвижда давността за вземанията, възникнали на основание вреди от ексцес, да започва да тече от настъпването или узнаването за ексцеса. Това разрешение е справедливо и е аналогично с отговора, даден от Върховния касационен съд с Тълкувателно решение от 23.12.2015 г. по Тълкувателно дело № 1 по описа за 2014 г. на Общото събрание на търговската колегия.
С приемането на алинеи пета и шеста от същия член е изяснен окончателно спорният въпрос във връзка с давността за регресните и суброгационните искове, предявими срещу и от застрахователя. След като веднъж застрахователното обезщетение е заплатено на трето пострадало лице от застрахователя, последният има правото да се суброгира в правата на пострадалото лице срещу причинителя на вредата и неговия застраховател. В другата визирана от закона хипотеза застрахованият е заплатил обезщетение на третото лице, което обезщетение може да бъде претендирано за заплащане от застрахователя по силата на застрахователния договор. Съвсем обосновано законодателят е приел, че петгодишният срок за предявяване на тези претенции, целящи да обезщетят лицето, което първоначално е заплатило обезщетението, започва да тече от момента, когато обезщетението е заплатено на третото лице, а не от настъпване на застрахователното събитие или от предявяване на претенцията от страна на третото лице. Съвсем логично е вземането на погасилия задължението да възникне едва след като е извършено реално плащане. Едва с извършването на това плащане може да се търси по регресен път възстановяването на заплатената сума.
Правилото на последната алинея на чл. 378 е призвано да брани интереса на лицето, което претендира обезщетение от застрахователя, независимо дали това е застрахованият, трето ползващо се лице или трето пострадало лице. Според посочения текст давността по вземането срещу застрахователя спира да тече за периода, през който застрахователят не се е произнесъл по заявената пред него претенция. По този начин е осигурено приложението на максимата, че никой не може да черпи благоприятни последици от собственото си недобросъвестно поведение.
В кодекса е запазена досегашната регламентация на общите условия към застрахователния договор чрез изричното декларативно правило на чл. 348, ал. 3. Същото гласи, че общите условия не представляват защитена от закона тайна и застрахователят не може да отказва достъп до тях. Тази констатация би следвало да е ноторно известна и без наличието на позитивноправна уредба. Законодателят обаче явно е преценил за удачно да осигури максимална закрила на потребителя, поставен по презумпция в по-неизгодно и по-неинформирано положение.
Сред най-дискусионните нови моменти в кодекса е уреждането на „отговорността“ на пострадалия при катастрофа, когато той е пътувал в едно моторно превозно средство с водач, употребил алкохол. Това нововъведение предизвика бурни обществени реакции, дължащи се до голяма степен на неинформираността и неразбирането на нормативната уредба от страна на гражданите. Правилото на чл. 477, ал. 4 от кодекса не предвижда, че отговорността на водача спрямо трети лица ще бъде споделена от спътника на същия този водач. Единствено водачът носи отговорност за своето противоправно поведение и той следва да понесе неблагоприятните последици от същото. Това, което позволява новата норма, е възможност за виновния водач да направи срещу своя спътник възражение за съпричиняване на вредите, претърпени от същото това лице. С други думи, обезщетението, дължимо на това лице от водача, съответно от неговия застраховател, може да бъде намалено поради това, че лицето доброволно се е поставило в ситуация, предразполагаща към настъпване на ПТП. Подобна конструкция е позната и често срещана в деликтното право – в случаите когато пострадалото лице със собственото си поведение е допринесло за настъпването на вредите, техният пряк причинител не следва да понася цялата отговорност. Това правило и досега бе прилагано както при уреждане на застрахователните отношения, така и в други области на правото. Новият кодекс де юре не въвежда нова норма, а единствено изрично закрепя вече съществуващи положения.
Поведението на пострадалия не е противоправно и поради това не поражда отговорност за вреди – по правило тази отговорност тежи върху виновния водач. В същото време обаче, доколкото пострадалият е знаел за употребата на алкохол от водача, той се е съгласил с увеличения риск, който състоянието на водача поражда. Затова и законът отчита това поведение, като предвижда възможност лицето да не получи обезщетение или то да бъде намалено. Така, без да вменява юридическа отговорност, нормата изисква предприемане на по-отговорно поведение спрямо собствените живот и здраве на пострадалия. Налице е предупреждение, че ако на лицето бъде причинено увреждане от пияния водач, то това до някаква степен ще се дължи и на факта, че самият пострадал съзнателно е избрал да се качи при този водач. Аналогични съждения е направил и Върховният касационен съд в т. 7 от гореспоменатото Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2014 г. Съдът е споменал също така, че тежестта за установяване, че лицето е знаело за употребата на алкохол, включително наркотични или упойващи вещества, е на водача, съответно – на неговия застраховател. В случай че те не съумеят да докажат, че пострадалото лице е знаело за употребените забранени вещества, виновният водач ще следва да поеме целия обем на отговорността.
Виж също:
Застраховки гражданска отговорност онлайн
Срок за подновяване на гражданска отговорност